Окъс (н) ели разкази-19. Старата къща. Част втора

Изображение

     Вече сме на маса.Към мезетата, които нося от града се добавя традиционната нашенска туршия, приготвена по обичай от не знам кога си, един цял голям бабек, донесен така, както е си е- с чатала на който е бил окачен на тавана. Стара оплетена дамаджана с вино… „ Ще видиш какво е?!” Смига бай Иван докато се настанява по-далечко от камината.
– Ще ме изпоти, тая пущина! Пък и да имам поглед към двора…
– Абе хора, аз съм се приготвил да ви посрещна що-годе… А пък вие, какво… Само дето баница не сте разточили!?
– Ще има! И баница ще има…- Някак тайнствено казва един от „допълнителните” ми гости –Стефан, който (Да си призная!) едвам познах, когато влезе в салона преди малко.
Щях да питам  и бай Иван какво толкова има да гледа навън, но той ме изпревари:
– Стрина ти Мария ще дойде… И още някой с нея, та… -Вдигна чашата с грята гроздова, премлясна, приглади мустак -Уха! Яка е тая…Бива си я! 
Това означава едно: „Без много въпроси!” 
Добре… Тъй да бъде!
Затова повеждам разговора към  една  любима тема за гостите – времето.
– „Но’вина” е… Ясно време е и затова е такъв студ- казва компетентно бай Иван- Винаги зиме, кога започва да се пълни Месечината, хваща такъв студ, та камък и дърво се пука… 
– Ама и всяка работа, захваната по но’вина е хаирлия, нали кмете? – светят очите на Стефан от отсрещната страна на масата. Отражение от огъня в камината ще да е…
– Няма да повярвате, ама Караман-кучето ми, не щеше да излезе от колибата си тая заран! Дърпах му синджира, та да го измъкна да яде… Е, на това му викам  „кучешки” студ! А пък дали е на хаир нещо… То от хората зависи, Стефане! 
Дружен смях проводи думите за кучешката неволя, трепнаха стъклата на прозорците, та го метнаха към камината и изпратиха през комина, заедно с дима нагоре към студените проблясъци на звездите.
Натърти на думата „хората” бай Иван. Сигурно за моите писания искаше да рече… Но, то си е така! Не си ли седнеш на д-то да пишеш… Е, нали затова съм си дошъл!
– Стрина ти Мария иде! – Рече Павел- другият ми гостенин, с който сега се запознавам, и понечи да си облече куртката, свалена заради горещината в кухнята. Как бе дочул скърцането на портата в тази гълчава… Не знам!
Чух, че се отваря входната врата и:
-Hallo! Ist hier jemand?
Явно съм се шашнал толкова, че дори смехът на цялата компания трудно ме накара да повярвам… Нали се сещате, че стрина Мария не би могла да каже това, колкото и да си преправя гласа да изглежда „по-младежки” някак си…
– Дай ми тавата, Дани, та да си свалиш палтото. – Това вече е гласът на стрина Мария…
До вратата  на кухнята съм. Отварям…

Следва…

Б.Калинов- Странник
16.12.2012г.
Пловдив
Художник: Б.Калинов- „Камината“ комп. графика

Advertisements

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща.

Starata  kusta

Изстена почти като ударено псе портата, едвам държаща се на ръждивите резета и остана така- полуотворена, сякаш не иска да ме пусне в двора. Вярно е… Влезнах с взлом защото не можах да отключа бравата, смазвана последно преди доста години, така че ключът пазен в кметството, става излишен от тук на сетне… Защо ли го прибирам в чантата си? Не знам!
Побутвам я и със сила – заради снега, влизам в двора. Тук забравям всичко… И тежкото зимно пътуване по планинските пътища, и лошото време, и проклетиите на съществуването, което наричаме съвременен живот, и… Няма да изреждам повече!
Двайсетина крачки по плочника, няколко стъпала… И вторият ключ съвсем леко отваря входната двукрила врата, но не бързам да влезна, а оставям да ме изпревари свежият зимен въздух. Това, обаче, трае не повече от минута. Вече отварям капаците на прозорците да влезе светлина в кухнята, където смятам да се разположа  на първо време. Там се затопля най-бързо, като запаля камината, пък и е най-удобно за гости… Само след час-два ще дойдат бай Иван- кметът и още двамина стари приятели- не сме се виждали от доста време…
Огънят вече гори. Паля цигара от съчка борина и заставам в салона до оставения в нишата пепелник и с лице към двете извивки на потъмнялото от годините си дървено стълбище-пътят нагоре, към втория кат на къщата. Там е „горният” салон свързващ „горните одаи’ ”, като ги наричаше баба.
Истинско бижу е това стълбище… С този резбован шкаф между двете пармаклии вежди на перилата, в който се намираха някога какви ли не „разни и разнообразни” интересни неща!
Но стига съзерцание! Трябва да пооправя малко кухнята, да забърша прахта, насъбрала се въпреки добре затворените прозорци и врати, да донеса от колата багажа си…. Почти на смрачаване е вече.
И докато се туткам насам-натам- ей ги! Портата изскърца отново и снегът захриптява под няколко чифта ботуши…
Да! Някой се покашля дипломатично…
Добре, че първом запалих огъня, та се позагря кухнята!
Бакърено джезве с грята гроздовица и шест чаши (Така ми се мярна през прозореца!) на подноса…
Излизам да си посрещна гостите.

Следва…
 
Б.Калинов-Странник
15.12.2012г.
Пловдив
Художник Б.Калинов „Старата къща“-комп. графика