Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част пета.

Ето и поредната част от разказа… Надявам се да ви хареса повече от предишните!
Б.

 

Изображение

 

 Гайдата е отново надута и…”Стига ми са, момне ле, навдигай…Барем да не та познавам, чийна си мори дощеря..”-  Баритоново оглася кухнята отец Никола. Имам закачени чанове на една греда отсреща…Като гледам- готови са да отвърнат на думите от песента…Всеки момент ще затрептят! Дарил е Бог отчето с глас-великолепие! А и не само него…Казваха ми, че големият му син (Когото за съжаление  не познавам!), е оперен певец в Берлинската Щатс-опера, доколкото си спомням…А Иван-по-малкият, също учи в Консерваторията. С една дума-гени!!! Това се опитвам да кажа на седящата до мен художничка, приятелка…Но, тя е изцяло грабната от гласа на гайдата и още повече –от песента. Така, че махам с ръка и едва тогава виждам, как чичо Иван ми прави знаци: „Кажи наздраве, бе момче! Стопанин ли си? Що си?!” Време е да опитаме и виното на отец Никола…Наливам вино във вече опразнените чаши и казвам:

-Наздраве на всички- стари и нови приятели! Добре сте ми дошли да стоплите душата ми и дома ми в тази зимна вечер! Да сте ми живи и здрави!

Звъннаха чашите многогласно, както са звънели чановете някога по ливадите на планината, та изпълниха всичко с радостен звук…И Душите и сърцата!

     – Може… „Bruderschaft”?-Мен питат. Синьо-зелен въпрос е. И няма как да откажа…

     -Да! Обаче по нашенски правила!- Намесва се отец Никола-Ще ви обясня! -Маха с ръка на кмета и всички да мълчат- Млъкни и ти, бабо попадийо, като не знаеш! Сега…Какво нещо е техният обичай, питам ви аз?! Кръстосват си двама германци ръцете…И всеки си пие от чашата, нали? А, така!!! А, не е ли редно двама които се обичат, да споделят виното, както и хляба насъщен? Тъй, де!

Взе отец Никола моята чаша, та я напълни с вино. И както я държеше за високия ствол изсипа в нея останалата в една паничка шарена сол…

    – Ето ви, чада мои, „Брудершафт”! Ако си кавалер…Ще изпиеш повечето! –Погледна  към мен отчето, но Дани, с едни разширени до немай-къде зеници взе чашата и изпи няколко глътки. Аз понечих да я спра и посегнах за чашата. Получи се така, все едно се борим кой да поеме това изпитание в по-тежката му част…Да!

Изпих до дъно соленото вино и разбих чашата в камината- на сол! Дани ми подаде нейната чаша, от която отпих глътка прекрасно вино. Ох! Върна ми се вкусът към хубавото в живота! Останалото допи тя сама и…Нейната чаша полетя след моята!

Какви сладки устни!!!

Чичо ми стана, отвори прозореца, който му беше най-близо, и изпразни пълнителя на пистолета си в небето…То, май не му обърна никакво внимание. Изглежда, бе заето със своите си дела… Светеха си звездите, както е било от памтивека. Само каменните зидове отразиха звука от изстрелите, но го забравиха почти веднага…  Зимният вятър вейна и  отнесе мириса на барута някъде нагоре- към Бели рид… Просто и лесно. Не обичам оръжията. Природата, както изглежда-също!

Стрина Мария е най-доволна от събитията…Дори не се скара на чичо, както е бивало при други случаи.

    – Да не прибързваме, отче! – Казвам почти на ухо на отец Никола-Та ние се познаваме едва…

Той се подсмива леко…Хваща ме през рамо и пак така тихо казва:

    -Че кой ти дава зор, синко? Има мноого време пред вас, двамата!  Може… А и би било хубаво, да се стигне и до венчавка. Стринка ти- Мария ще е много щастлива! Но, по-важно от всичко, да знаеш, е това- и солта да ви е блага, когато сте заедно! Виж…

Обръщам се, за да срещна отново един поглед, взел цвета от Океана.

 

Следва.

 

Б.Калинов- Странник.

30.12.2012г.

Пловдив.

 

Advertisements

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част трета.

    „…Нека да е русокоса, брат ми, с дълго бедро и опияняваща гръд… Пък да става каквото ще!!!”

Думи на брат ми-Санчо.

Нямам сърце да му строша хатъра…

Б.

Zimna luna

 

     Отварям  вратата. Стринка Мария с една наистина голяма тава с баница в ръце само се усмихва… И кима с глава:

– Това е Дани, чедо! Доведе я наш’та Катерина от Германия някъде си… И остана тука – да рисува. Нека тя те прегърне сега, а аз сетне… Като оставя баницата…

Морско зелено. Синьо – зелено, което поглъща всичко… Но не и в този момент. Сега гледа към стълбището в дъното на салона. Каза на много твърд български:

– Аз съм Дани! Здравейте! Радва’м се да се за’познаем!

А синьо –зеленото прескача встрани-някъде натам- към резбите по дървото и стъпалата нагоре…

Entschuldigen Sie bitte, aber ich möchte diese Schönheit näherzu sehen … Kann ich das?

Дори и да не прихванах някоя дума, очите питаха: „Може ли?”

Продумах само:

– Но, разбира се! Моля! -И се сетих (Не знам как?!)

– Aber bitteWie Sie wollen!

Откъм кухнята- пълна тишина. Добре, че стрина Мария влезе, та разбуди отново компанията… Хлопна и се затвори вратата, а Дани, без да ми обърне каквото и да било внимание, сложи  ръка на парапета –  този, дето е от дясната страна и  го погали, а после се сведе, та го докосна с дясната, поруменяла от студа буза. Сигурен съм, че бе така, защото беше обърната насам- към мен…. Обаче дали ме виждаше? Не знам!

 Косите и’ се спуснаха надолу по пармаците- светъл водопад, отразил слабата светлина на едничката останала лампа в прашния полилей на салона.

Миг след това, погалила се като котка, бавно, знаейки, че наблюдавам внимателно, тръгна нагоре по стъпалата така, че всеки би въздъхнал… И изчезна от погледа ми, останал на завоя към горния кат.

Не знаех какво да правя… Да я последвам ли? Или да я изчакам да разгледа сама къщата? Посегнах, та завъртях копчето на девиаторния ключ, за да светне и горният полилей, а оттам се чу едно „ Уау!”

В същия този момент, обаче, в кухнята писна родопска гайда, което моментално върна котката обратно…  Дори не усетих  как пристъпва! Долепи устни до моите:

– Аз, Дани, много желае остава! Моля?!

Не казах нищо. Просто кимнах с глава.

Влизаме в светлината на топлата кухня. Там вече звучи любимата песен на баща ми, на чичо Иван… На братовчедите  ми… И на мене, разбира се: „Девойко, мари хубава…”

Пуснати волно мъжки гласове. Гайдата на Лазо нарича думите, а морското зелено свети… Океан!

Как да не пие човек вино?!

През горните стъкла на близкия до мен прозорец наднича новата Месечина, насъбрала звездите около себе си-заедно да светят над заснежената Родопа, над селото закътано в нея… И над двора със старата къща с разпаленото огнище.

Свят.

 

Следва…

 

Б.Калинов- Странник

19.12.2012г.

Пловдив

От стария сандък… Приказка за самара.

samar

Имало едно време в едно бедно нашенско село човек, който бил самарджия по занаят. Бил се научил да прави всякакви самари от баща си, а пък той- както му разправял – от своя баща… Така, че наследствен бил майсторлъкът, а самарите- от хубави по-хубави.
Работел всеки ден човекът и все нови поръчки му идвали и тъкмо взел едно младо момче за чирак- да му помага, пък и на занаята да се научи, че той си имал само една щерка, която както се сещате не би могла да продължи еди ден работата му… Нещо настинал ли, нещо друго ли, но се поболял майсторът. Залинял… И си отишъл от този свят.
Разчуло се из цялата околия. Хората затъжили, че загубили такъв майстор, а магаретата… Магаретата, събрани по селските мери ревнали от радост: „Уаааа! Край на самарите! Свърши робството вече… Уаааа!” Мятали къчове … Изобщо –„Ода на радостта”! В магарешки вариант, естествено.
Само едно мъдро магаре ( Има и такива!!! ) съвсем тихо и кротко рекло:
– Братя! Защо се радвате толкоз? Че то винаги ще се намери друг самарджия, бе будали н’едни!? А’ да видим сега, като остана само неукия чирак, какви самари ще да носим… Хем няма да са стока… Хем тояги ще играят, щом речем да се оплачем от това, че ни глождят отвсякъде!
Чули го магаретата. Замряла веселбата. Спогледали се и горко заридали…
Такива ми ти- магарешки работи!

Странник
22.02.2013г.
Пловдив

Окъс(н)ели разкази-16. Facebook in live-2.

Нали помниш, че имам среща с колеги тази вечер?!

Гласът идва от банята през шума на течаща вода.

-Помня,разбира се!-Отговарям, докато отварям по навик електронната си поща… Всъщност-нищо интересно, ако не броим няколкото регулярни издания, за които съм абониран.

-Имам час при Роси-фризьорката ми…И после отивам направо на срещата! Виж…Приготви си нещо набързо за вечеря…Нали?!

Ти знаеш!

-Знам! Какво толкова има?! –Казвам повече на себе си, отколкото на нея и поглеждам нагоре-към рафта с подарените от приятели книги. Там над тях има една папка с розов кант. Ще имам време дори да прочета още веднъж „Стръкче любов“ на Рия…

Интересно, като се заоплакват някои хора: „Не ми стига време!“… „Няма да мога в такива срокове!“ Айде, холан! Всичко е въпрос на организация в крайна сметка!

Ето сега…Колко му е да отскоча до кварталния пазар…Там има всякакви цветя…И да взема такси от стоянката до него! Имам цели два часа, та и повече…

-Аз излизам, скъпи!-Чува се от коридора. Ставам колкото да усетя разпръснатия „Нина Ричи“ и да мярна една червена лента в процепа на затварящата се входна врата.

Връщам се. Лявата ми ръка някак сама взема от етажерката папката с розов кант…

Следва…

Б.Калинов

14.08.2012г.

Банско

Окъс(н)ели разкази-14. Съдбица…

…Ще се измъкна тихичко…”-През прозявката си мисли -„Всички спят още. Само да не се събуди малката, че тя спи най-леко…”

Напипа торбата с такъмите на терасата в тъмното, но не щеш ли, една метална кутийка- тази-за белите червеи, издрънча предателски на мозаечните плочки…

– Мамка му…Отидох!!! Стана белята!- Изруга през зъби, и аха да се наведе, като чу зад гърба си:

-Накъде, бре?! Къде си тръгнал по-нощите…

Айшето! И тоя приглушен глас… Хич,ама хич не е на хубаво! Лоша работа! Направо много лоша! И както си беше наведен за кутийката, опита да погледне право в лице жена си.

–Айше!- Рече с най-кроткия си глас, дето едвам се чуе- Айше, не се ядосвай! Малко за риба…Тука… Айде, пък сетне ще идем да видим за пералнята, а?!

Това, колкото и да беше кротко речено, буквално взриви положението… Иначе от Айшето и дума не мож да измъкнеш, ама сега… Леле, като почна!

-Каква риба, бре Орхане?! Каква ти риба те е патила, бре? Работа хвани, никакъв да се не видиш дано! Децата да си видиш, че гладни ходят, бре!!! Банките ката ден звънят…

И като видя, че се не заптисва, а върви към портата, вдигна ръце нагоре- към небето, посивяло от облаци:

– Боже! Кьорава риба да не види тоз човек! Никогаж, ама никогаж нищо да не хване, дорде си не пригледа децата и жената!

Обърна се Орхан. Жегнаха го тия думи, ама нищо не рече. Само се усмихна криво и излезе…

Айшето седна до китките на хладните стъпала пред терасата и прискимтя едва чуто. Пък и кой ли може да чуе мъката и’ в тъмни зори?! Никой. Поне децата да не буди…

Ето! Цял ден стърчи на брега. От време на време само прибягва на сянка до върбите. Уж е на най-хубавото място, а нищо! Поне веднъж да дръпне…Няма, и туй-то! Почти слънчасали мисли му се въртят в циганската глава:

„Като си ида, поне риба да занеса…Може пък на Айшето да и’ мине яда, като види рибата!”

Надвечер събра въдиците, плю ядно в реката и процеди през криви зъби:

-Тфу! Прокле ме Айшето, да му се не види… Що да правя сега?!

Засмъдя му нещо в очите… Но не от потта в жежкото време, чини ми се.

Б.Калинов

28.06.2012г.

Пловдив

Окъснели разкази-10 част. Кой е по…

Историята продължава, както пожелаха приятелите ми…
Благодаря за оказаното внимание!
Б.

         Както си и мислех, сврачите гнезда в парка се оказаха три на брой… Ето ти нова задачка!

Пуснах крадливата гостенка надвечер, защото си мислех ( И правилно, както се оказа!), че тя ще долети в дома си в по-кратък промеждутък от време. Кепчето за риболов свърши работа, докато поставя предавателя, а един кашон я опази от ноктите на сиамеца Рико, готов да ти свърши  пакост по всяко време…

Телефонът звънна само няколко минути след като сигналът спря да се движи.

– Точно на югоизток! – Избоботи гласът на Стефан в слушалката с такъв ентусиазъм, че за малко да остана без тъпанче на ухото. – А от теб? На север-изток? Ще видя…  Ей сеги’нка! Чакай…. И ми затвори набързо телефона.Сега в „Кършияка” се разгъва карта на Пловдив и карта на цялата област…

Карта имам и аз, разбира се… И където се пресичат линиите на сигнала- там се търси онова, което искаме да открием… Или поне в този район, нали така?

Има и още един пост-в комплекс „Тракия”, но засега не е необходим, както изглежда…

Няма да се ходи надалеко! Линията от дома към предавателя минава през близкия парк- оттатък булеварда, до училището.

– В парка! До вас в парка е… Хитрата сврака-с двата крака! –Усещам, как се радва като малко дете Стефан. И така си е!  Само, дето  побеляваме по главите… Акълът, като че ли си е същият! И не се очаква да дойде отнякъде.

Побеляваме… Ами, да! Сещам се за бай Илия-отдавнашен пенсионер от лесничейството. Знам, всеки ден е в парка. Сигурно е забелязал моята неканена гостенка, нали? Чисто професионално!

Ето къде съм на гости тази вечер…

Завъртам капачката на една половинка карабунарска ракийка – току-що налята… И отивам на сладки приказки  у леля Катя и бай Илия. Знае се тя…  

 

Следва…

 

Б.Калинов

Пловдив

 

Окъснели разкази-9 част. Кой е по…

   Видях я най-сетне… Ето я! Кацна на перваза на прозореца и се оглежда във всички посоки. Крадла! При това истинска крадла! То…аз си имам вина, но… До някъде, както се казва! Оставям си нещата върху бюрото, което е до прозореца, а той е почти винаги отворен в топлите, слънчеви дни… Ама, все-пак, у дома съм си, да му се не види! Нали така?
Търся си от сутринта пръстена…Имам сребърен пръстен. Имах!
И изчезна мистериозно… Разбира се, още ми е твърде рано да си изгубя ума съвсем, та много добре помня (Дори точно!) всичко, което правя почти всеки ден. Нали знаете- човек свиква с определени действия дотолкова, че в даден момент ги прави машинално… Без да мисли.
Обикновен, даже съвсем обикновен сребърен пръстен с повече сантиментална стойност, отколкото някаква друга, но се ядосах на себе си, че го запилях на някъде… Или поне мислех, че съм го изгубил! Да!
И като видях свраката, ми просветна! Аха!!! Ето кой бил! Такааа… Моментално се събудиха всичките ловни инстинкти, които дремят у всеки мъж на този свят, пък бил и той градско чедо… Има ги дори всеки помияр по улиците, камо ли човекът- най големият звяр на планетата!
Лъскавата дрънкулка на бюрото е завързана с рибарска корда, а тя- кордата, през две макари, отива до долния край на отвореното прозоречно крило… Там завършва с възел за един от фиксаторите на щората… Готово! Нали се сещате? Всяко движение на примамката към прозореца затваря крилото му, стига да се тегли навън. Не е леко, но ако крадецът има голямо желание, може да се получи!
Остава да чакам…
Втората част е следната (Естествено е да има замисъл!) :
Микропредавател, монтиран с тиксо на крачето на хитрушата, който ще ми даде координатите на гнездото и’. Това е, защото знам, че като я пусна, тя ще литне в посока различна от тази, която търся…
А като науча, къде е скрито пръстенчето ми, аз ще намеря начин да си го взема!
Няма нерешими задачи за Хомо Сапиенс в този свят! Да?

Б. Калинов
10.05.2012г.
Пловдив