Стара Любов

Стара Любов

Стара Любов
и
старо вино…
Целувка във студа
под
Новата Луна,
подала сърпа си
наполовина.
Звездите са пияни-
треперят
от възбуда…
Нима, така ще е
през цялата година?
Те… Те са луди!!!

Странник

Денят на Св. Никола

Денят на Св. Никола

Вчера през целия ден снова по двата бряга на реката… Но без никакв късмет!
„Вече се стъмва… Ако и утре няма улов, как ще да посрещна гости за Никулден?!“ – Въртеше му се непрекъснато и все по- силно и ясно тая мисъл в главата.
Тръгна към село, воден от мисли- тъжни, като сивкавия дим на комините, носен насреща му от вятъра. Мирисът на горели дърва, идващ от накацалите по хълма отсреща къщурки, накара Колю да се сети за цигарите в раницата.
– Тфу! Цел ден и цигара не съм палил… Зарад тоя пусти карък!
Процеди през зъби на глас, а после седна на завет до една скала, която утъпканата от много стъпки пътека заобикаляше почти изцяло.
Поизправи с пръсти измачканата цигара и тъкмо да драсне клечка кибрит, иззад скалата се подаде човек- непознат за Колю, ама от тези хора- дето като ги видиш, почваш да се чудиш- къде, аджеба, си го виждал, срещал… Идеше насреща му- види се.
– Добра среща, адаш! На риболов ли си бил? Не ми се видиш доволен нещо…
И докато слисаният Колю се канеше да отговори, непознатият добави:
– Хайде, със здраве! Пък… Ти се върни до реката- може да ти се върне късметът!
И отмина надолу по пътеката.
Колю стоя вдървен, докато догарящата цигара не опари пръстите му, а после пое обратно в здрача накъм реката.
– Браво, бе тате! Истински рибар си ти!!!
Ококори очи Стоян- големият му син, който бе дошъл с невестата си и децата си да почетат бащиния имен ден.
И не само той остана учуден от огромния шаран, поднесен на трапезата от стрина Колювица.
– Майстор си, Колю! Жив да си! Ама, кажи де го хвана- това чудовище? Аз… Не съм знаел , че в наш‘та река има такива…
Димитър, комшията му, зададе въпросите, които напираха в главите на всички празнуващи.
– И да ви кажа… Няма да повярвате, хора!
Рече сериозно Колю.
И като отпи глътка вино добави:
– Но, Бог ми е свидетел… Истината ви казвам!

Странник
06.12.2015г.
Пловдив

От стария сандък Приказка за Неволята

От стария сандък Приказка за Неволята

   Имал Бащата синове, които изпратил да събират дърва в Голямата Гора, понеже смятал така:
„Те са най- достойните и няма начин да ме изложат!“
Дал им всички правомощия да управляват каруцата заедно с впрегнатите в хомота волове, а също така и да вземат самостоятелни решения, та дори и всякакви инициативи (Стига да могат!).
– Отивайте, момчета, и с Божията помощ хубаво да натоварите каруцата с дърва, че да се греем всички в студени дни! Ще ви дам и една шарена завързана добре торба- в нея е събрана Неволята, която досега търпим… Та, сещайте се да поглеждате в торбата, докато работите там- в Голямата Гора! Може пък, да помогнете съвсем да намалее, а и даже да се стопи и изчезне завинаги…
Натоварили се в каруцата синовете и поели по Далечния Път към Голямата Гора с масималната волска скорост. Още след първия завой, когато родните коларски пътища останали назад- в далечината, най- големият син метнал в крайпътните храсталаци шарената торба, дадена от Бащата, а всички останали го погледнали одобрително. Някои даже въздъхнали с облекчение.
После…
После Вятърът я грабнал- така, както е издута от хорските Неволи, я закачил на Най- Високия Бор в Центъра на Голямата Гора.
Там стои тя- вече години и все повече и повече се издува.
Нали се сещате от какво?!
А Бащата…
Той все се надява поне някой от синовете да стопли сърцето му, а и Душата- също.
С дела.07.06.2015г.
Пловдив
Странник

 

От стария сандък: Играчките

 

Какво ли няма в един стар сандък на тавана?!
Б.

 До там рядко достига светлина…
Може би, само в ранните утрини, слънцето успява да надникне през притворената капандура на покрива.
Тогава то, най- вероятно, казва „Добро утро!“ на всичко, което е насъбрано и прибрано през годините тук.
Сандъкът е в един от ъглите на тавана- най- тъмният, като че ли, а лампата едва дохвърля пожълтелите си лъчи покрай гредите на покрива.
За да разгледаш всичко по- добре, ще ти е необходимо да си носиш електрическо фенерче.
Приближавам бавно, като внимавам да не вдигам много шум, пък и да не уцеля някоя греда с глава…
Не е достигнало място за всичко, затова на капака на шарения сандък, а и до него- в найлонови чували и стари плетени панери, покрити с найлон, са намерили подслон играчките на децата.
Така сме възпитани.
Да не се изхвърля всичко, а да се запази! Нали се върти колелото на живота- ще дойдат и внуци…
Кой тогава да знае?
Нямаше компютри, електронни играчки… Най- много,  някое електрическо влакче,
но те пък не изкарваха много, та не са се запазили до ден днешен.

  
Най- напред в светлината на фенерчето попада плюшеният Мечо.
Ето:
 Из- под найлоновото покривало се вижда рамото над лявата му лапичка, зашито с дебел черен конец – операция, правена на няколко пъти в минали времена… Любима играчка на малката ни дъщеричка!
Сега тя самата си има момиченце- моя внучка, но едва ли Мечо ще има шанс да се класира…
  -Здравей, Мечо!Какво правиш?
Казвам му- ей така- почти като на себе си…
 – Здравей!Как си?
Изръмжава по обичая си Мечо. И добавя с една, едва усещаща се, жална нотка в гласа:
– Как е моята приятелка? Тя ли те изпрати да ме подириш тука?
– Не, Мечо, не… Тя отдавна не играе с кукли, пък и…
Не довършвам, защото виждам, как Големия пластмасов жираф – онзи, с разграфената на сантиметри шия, обидено се е обърнал на другата страна.
Не ще и да ме погледне!
Той бе на особена почит в детската стая – „Виж… Виж сега- колко съм дълбок?!“
Времена…
Прибирам Мечо при дървеното влакче, Русокоска…
Покривам ги отново и тръгвам обратно, без дори да вдигна капака на шарения сандък.
Вътре – в него има книжки с приказки.
Приказки с шарени картинки за деца…
За тях бях тръгнал, но… Не сега!
Не и сега!!!
 
Странник
26.04.2015г.
Пловдив

Великденчета

Мънички слънца
в тревата светят.
Те винаги 
през пролетните дни
в душата ми 
надничат.
Затова, навярно, 
всеки път по тях-
ей- тъй,
 се заглеждам.
Къде ти…
Просто ги обичам!

Странник
18.04.2015г.
Пловдив