Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Осма част.

 

  А те- мокрите и студени пръсти търсят топлина…

Спирам се. Не само а да се огледам, но сякаш ми се ще да почувствам отново това. Хм! Едно- такова- хем тръпки те побиват- хем приятно усещане е…

А кръчмата- ей я там! Коминът на кюмбето, което е разположено почти по средата и’, пуши лулата си… Мирис на борови цепеници. Почернели са керемидите, които го покриват. Сив е и снегът по покрива, където врабчетата са избродирали нещо незнайно какво с  босите си крачета.

Мога само да спра за малко… И да се върна назад- във времето. Само мислено, нали?

Целувам шията, източена под косите и’, миришещи на току- що косено сено. Ако затворя очи… И съм на дядовата ливада- горе- под Сини връх. Невероятно е!!! Даже… Даже, като че ли дочувам птиците, пърхащи по откосите с още не опадала роса…

     Нагоре по  стълбището. Едно дълго изкачване затруднено като че ли нарочно от витите перила. Какво да кажа…

 Те, изгладени от множество ръце през годините, все се озовават някъде около хълбоците, а ако е са там, се плъзгат по лактите без да мислят, че човек има крака, глезени… А стъпалата са доста стръмни и тесни откъм вътрешната си страна. Поскърцват лекичко в полумрака на салона, сякаш са  доволни от това, което се случва в момента… Така си е!

     Ръката и’ спира моята, посегнала към ключа за осветлението. Няма смисъл. Така остава огънят от камината в тази „горна одая” (Погрижил съм се!) да осветява всичко… Всичко, което има да се случва тук.

Месечината  се опитваше да наднича от тъмните стъкла на прозорците, но зимният Вятър все лепеше с шепи снежинки отвън, та не вярвам да е видяла нещо много… Те-снежинките пречеха и на самия него, та затова виеше от яд в комина.

Радвам се за това! Хич не го обичам, тоя разбойник… Нали знаете?!

     Така, че освен от мен, няма от кого да научите за… Ако, разбира се, мога да разкажа?! Ще опитам!

 

 

Следва…

 

Б.Калинов- Странник

16.02.2013г.

Пловдив

 

– Обикновени рисунки-64. Февруари.

 

Малък Сечко.

Месец на Любов

и неродено още

младо вино-

плачеща мъзга в

прясно отрязани

клони…

Така било е.

И ще бъде вечно!

Докато ни има…

И в душите има

нещо силно!

А Южнякът

все по-често тича

над върбите

по Марица.

Вятър… Мож’ ли го

догони?

Пролет иде…

И си му прилича!

 

Странник

02.02.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща.Част седма.

 

 И така… Щом е наредено-към кръчмата! Улицата към площада с читалището и пощата (Която сега е и кметство!), е изцяло покрита от сняг- бяла – беленичка! Тук-там има останали следи от ботуши и обувки –повечето наредени по коловозите на преминалите рано сутринта автомобили. Още един завой покрай училището… И ето го центъра на селото. В горна страна все още стои ‘’ Големият” магазин, сега- единствен, в който се пазарува всичко… Супермаркет!

Читалището…

Строиха го по време на детските ми години. Строиха го с доброволен труд и много мерак… Тази сграда изглеждаше огромна –тогава – в детските ми очи. Сега е пуста… Дали

има кой да стопанисва поне библиотеката?! От тука взех първите книжки за прочит… Не! Металната врата е заключена с катинар, който, личи си, не е виждал ключ от много време…

Е! Стига съм се въртял…  Тръгвам към кръчмата на бай Недко. Тя е ей-там – зад няколкото останали брезички от бившия парк, украсявал толкова години застлания с базалтови плочи площад пред селския културен дом. Хм! И той някога ми изглеждаше голям… Дори преголям!

Двадесетина крачки са… Бавни, защото мисълта се връща назад във времето.

Снощи…

Вече изпращаме всички. Всички вкупом, въпреки традиционните приказки като: „ Ама нали не е редно?!”  И още: „ Нали не дойдохте всички заедно?!” 

Чичо Иван, добре подпийнал, се опита да каже нещо, като: „…Абе, не е лошо да пийнем по едно…”, обаче стринка Мария го сгълча набърже и с нейна и донякъде моя помощ, стигна до пътната врата. Свежият въздух комай му помогна да се пооправи, защото от там  нататък стъпките му придобиха обичайната за походката му твърдост.

    – Хайде, със здраве! –Изпратих всички по заснежената улица- едни нагоре, а други- надолу-към долната махала.

    – Останете и вие със здраве! –Отец Никола и попадията заедно с Павел и Лазар- с гайдата, тръгват по тясна пътека в снега под рядко светещите улични лампи. Улицата със заснежените дървета и дувари изглежда  приказно…

    – Надолу е лесно! Лазо! Дай Руфинкината! Ехааа! –Отецът е в чудесно настроение, както се види…

    – Отче! Недей да будиш селото! – Чува се от горна страна гласът на поотрезнелия кмет…

Разлайват се няколко кучета по наша махала, разбира се… Фон!!!

Затварям портата.Няколко крачки и вече съм обратно в салона. Колко е топло вътре?! Приятно е…

В кухнята всичко  е в ред. Вече. Чаши, чинии- измити. Масата с нова покривка. А Дани, с дамаджаната на отец Никола в ръце, с поглед пита: „Къде да прибера това?”

    – Зарежи я! Lassen Sie es bitte! Ich werde es in der Kältegenommen! -Връща се нещо в главата от наученото… Да не повярва човек?! След толкова време…

Дамаджаната е на пода, а две ръце с мокри пръсти се гушват под разкопчаната ми зимна риза…

Една, такава- вълнена- на червено черни карета.

Нали знаете?!

 

Следва.

 

Б.Калинов- Странник

26.01.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част шеста.

 

 

Чистя снега, затрупал каменните плочи на пътеката до портата. Греблото е вече за изхвърляне, но не можах да открия нищо по-свястно под навеса, дето е зад къщата. Почти съм стигнал до целта си…  Няма смисъл да чистя пътеката до дворната чешма- тя и без друго е замръзнала кой знае от кога. Обръщам се… И в същия момент входната врата на къщата се отваря, а оттам изхвърча като  бяла комета – само по една риза –Дани. Всъщност – на снега остава едно мое зелено яке, което бе наметнала на раменете си, но то се изхлузи още при първите и’ стъпки. Дори не го погледна…

   – Чай!!! Много… хубав! (Намери думата!) – Подава ми порцеланова чаша, която не зная как оцеля при такава скорост по снежните камъни.

   – Herzlichen Danк, Данче!- Опитвам се да си правя каламбур, но виждам, че няма да разбере… Рано е още!

   –  Нееее! Не данче! Данке!- Взема чашата и се пъхва ей-така- с едно рамо в шубата ми. С вкус на мащерка са тази сутрин устните и’…Прекрасни! 

А снощи… Но първо нека прибера на топло това- сгушеното същество :

    – Jetzt wieder nach Hause kommen!- Казвам почти като заповед (Бива ме за тия работи!)…  И така- заедно  завити в шубата, къде на четири, къде на два крака- в салона, позатоплил се вече от горящата камина в кухнята. След точно такова прибиране, изобщо не ми се връща обратно, но няма как…

   – Мария, Петра… Ивана… – Тези имена произнесени от мен на ухо са достатъчно ясни и имат силата да накарат Дани спешно да влезе в кухнята, а пък мен – да се върна при захвърленото гребло. Да! И нали ви обещах…

Трябва да изчистя пътеката от снощния сняг, защото като си тръгваха, стринка ми рече:

    -Дани, утре ни чакайте! Ще дойдем къде обед- на блага ракия! Така е редно, нали?- Погледна ме… „Ти да и’ кажеш!”

      Е! Казах и обясних, доколкото може да се обяснят на някого нашите адети… Само, дето не знам как ще да я правя тая- благата ракия. Нали по обичая само жени се събират… Мед имам, захар- колкото искаш! Само  да  изрина снега….

Ей ги -на! Задават се от долния край на уличката три-четири жени. Бегом у дома!

Влизам. Масата е наредена, като в  ресторант! Един дребен руски чайник –с цветенца на лайка, е поставен в средата на масата на дървена поставка… Ето ти „благата”! Няма време да се чудя- ни за чайника (Вярно! Бях забравил, че го има!), ни за ракията. Стринка ми и другите жени вече са в салона.

   – Добър ден! – Казва. И веднага към мене- Ти иди до кръчмата! Там е чичо ти, отчето… А ние тука с Дани ще се видим.

Пожелах „приятно изкарване” и… Отивам към кръчмата- да почерпя и аз! Нали?!

Разказът за снощи ще остане за друг път. Какво да се прави?!

 

Следва.

 

Б.Калинов- Странник

13.01.2013г.

Пловдив