Излезе от печат…

Днес пристигна излезналата от печат „Обикновени рисунки“.
Вълнувам се така, както и при първата…Мисля, че съм успял добре да я илюстрирам с мои рисунки, а също така и с помощта на някои известни художници, но последна дума има читателят- както винаги!
За стиховете- също!
Благодаря на хората от Издателство izdavam.com за перфектната работа!
Вече почти съм приготвил следващата…
Б.


boris-kalinov.izdavam.com/bg/

Advertisements

От стария сандък. Димитровден

Featured image

Какво ли няма в един стар сандък на тавана?!

Б.

Изхитри се тая година Зимата и открадна няколко от октомврийските дни – в самия край на месеца, та успя за заснежи високите места по Родопа планина.

Снежец – като солчица на препечена филия хляб, ръснат по опадалата по коларския път букова шума, а и нагоре – по клони и листя‘ … И още по- високо – по върхове и борове. Погледнеш… И щеш, не щеш, по-разтърсиш  рамена от хладината, до която се докосва погледа, дорде се върне отново долу- на дирите, оствени от каруците по пътя. Зер, колко му е да се  подхлъзне човек…

Прозира от време- на време по малко слънце през посивели облаци, ама си е доста студено . Лека па‘ра  издихват забързани троица пътници, поели нагоре към поредния баир по извивките на пътя.

Тръгнаха осмина другари отзаран- на ранина  от равното поле на Тракия, ама сетне се разделиха в подножието на планината, че от разни пътища  до родните села се стига. Догодина – на Гергьовден – на същия разклон ще да се чакат, че заедно по‘ им спори работата… Седнаха на тревата до пътя, свиха по цигара ситен тютюн, рекоха си по някоя блага дума… И хайде! Все по тесните планински  друмища, прокарани покрай реки и високи хълмове.

Новите цървули на най- младия от дружината стъпват най-често по снежната шума на между-коловозието, повдигат и размятат букови листа, про-съскват и стремглаво минават напред… Напук на излезлия насрещен вятър, дето сърдито засвири на пресекулки в клонаците.

– Митъре! Айде, карай по-полека!  Умори ни бе, джанъм…

Единият от спътниците се поспря и смигна на вървящия до него съселянин, докато прехвърли тежко- със замах- торбите с багаж от едното си рамо на другото и загръща с вкочанени пръсти отворилият се шарен овчарски ямурлук.

– Тъй, де! То… И без друго изтървахме… Вчера бе  Димитровден…Може пък довечера да го празнуваме?! Нали…

Спря се Димитър, обърна се, и сега  наместо широкия му гръб спътниците видяха за-жареният му, досущ като есенно листо образ. Понамести дисагите преметнати през ляво рамо, бутна дебелата качулка на наметката си и с някак приглушен глас  продума – за първи път, откак се бяха разделили с дружината си:

– Не, байно Видоле! Не ще е довечера… Вижте си челядта сега! И ти, а и чичо Стефан, а пък утре… Ще видим! Може и в неделя… На свят ден- да празнуваме. Нали така, а?!  Сега… Да вървим, че окъсняхме!

Завъртя се на място така, че в торбите при-звънва  дюлгерския алат…

Закрачиха след него и двамината му другари – един до друг  за да си чуват приказката, а и зад широкия гръб на Димитър е някак по- за‘ветно.

– Така си е, Видоле!  Да си видим жените и децата първом, сетне стоката… Какво -що си има работа, че не бе вчера Гергьовден… Пък, то-  да празнуваме – време има! Цяла зима е!

Махна с ръка чичо Стефан, като да искаше да покаже колко много време има до пролет. После бутна по рамото спътника си и кимна с глава към вървящия отпред момък.

Бай Видол не разбра какво се иска от него. Думите на Стефан го бяха отнесли вече там – зад баира, които изкачваше пътя, в къщата и двора оставен от дълго време…

– За герданчето питай! На теб може и да каже?! Аз няма как…

– Аха! Добре, де… Ей -сегинка!

Прокашля се в длан бай Видол и тъкмо да докара на глас питането, Митър обърна глава и през рамо рече:

– Чувам ви! Ей- какви хора, бе! Нищо не ви убягва… Ще ви кажа!

Спря и се обърна.

– Да отпочинем малко! Е, така – на крак… А щом чичо Стефан иска да знае – за Радка  купих герданчето! Знаете коя, нали? Ако е рекъл Бог, може и да се сгодим до Коледа. Дума сме си дали. Това е!

Сега спастрих някоя пара, а дай Боже, и догодина – повече, та и сватба да вдигнем…

– Дай, Боже! Амин!

Отговориха  двоицата  дюлгери.

Тръгнаха нагоре по  пътя с по- твърда стъпка, без да усещат срещния полъх на студения вятър.Спряха  се чак когато от високото се откриха каменните покриви и зидове на селските къщи, наобиколили високата бяла камбанария на църквата- също като бяла птица кацнала  в гнездото си в скалите на Родопа планина.

– Ех, че е каматно наше село!!!

Викна с все сила Димитър, като да се надяваше да го чуят дори отсреща реката – в Горна махала…

– Хубаво е!  А и каква църква вдигнахме, а Видоле?!

Чичо Стефан се опита да похвали баш- майстора, а и себе си – покрай него.

Видол не каза нищо.

Попиваше с очи гледката и мълчеше.

Вятърът донесе мириса на запалени огнища, а и усета за топлина и светлина  в края на пътя.

Гурбетчиите се завърнаха.

Странник

07.11.2014г.

Пловдив

Обикновени рисунки- 78. Идва Есента!

Рисувано за конкурс на Playkast ru.
Б.

Пътят,
както всичките в
Родопа,
си е малко тесен.
И катери с мъка
хълмовете
към Небето…
И никак не е
странно,
че под него
в зелено грее
Лято,
а отгоре царства
идващата
Есен!
„Тук е!“ – казва ми
Сърцето.
Усещам вече
вятърната
Песен!
 
Странник
26 Август 2014г
Пловдив
Добавям „Шепота на вятъра“- Моцарт.
www.playcast.ru/view/6269542/fec6145b4bc78be98669edd30a0467f4e0b56a92pl