Днес пристигна излезналата от печат „Обикновени рисунки“.
Вълнувам се така, както и при първата…Мисля, че съм успял добре да я илюстрирам с мои рисунки, а също така и с помощта на някои известни художници, но последна дума има читателят- както винаги!
За стиховете- също!
Благодаря на хората от Издателство izdavam.com за перфектната работа!
Вече почти съм приготвил следващата…
Б.
.jpg)
Какво ли няма в един стар сандък на тавана?!
Б.
Изхитри се тая година Зимата и открадна няколко от октомврийските дни – в самия край на месеца, та успя за заснежи високите места по Родопа планина.
Снежец – като солчица на препечена филия хляб, ръснат по опадалата по коларския път букова шума, а и нагоре – по клони и листя‘ … И още по- високо – по върхове и борове. Погледнеш… И щеш, не щеш, по-разтърсиш рамена от хладината, до която се докосва погледа, дорде се върне отново долу- на дирите, оствени от каруците по пътя. Зер, колко му е да се подхлъзне човек…
Прозира от време- на време по малко слънце през посивели облаци, ама си е доста студено . Лека па‘ра издихват забързани троица пътници, поели нагоре към поредния баир по извивките на пътя.
Тръгнаха осмина другари отзаран- на ранина от равното поле на Тракия, ама сетне се разделиха в подножието на планината, че от разни пътища до родните села се стига. Догодина – на Гергьовден – на същия разклон ще да се чакат, че заедно по‘ им спори работата… Седнаха на тревата до пътя, свиха по цигара ситен тютюн, рекоха си по някоя блага дума… И хайде! Все по тесните планински друмища, прокарани покрай реки и високи хълмове.
Новите цървули на най- младия от дружината стъпват най-често по снежната шума на между-коловозието, повдигат и размятат букови листа, про-съскват и стремглаво минават напред… Напук на излезлия насрещен вятър, дето сърдито засвири на пресекулки в клонаците.
– Митъре! Айде, карай по-полека! Умори ни бе, джанъм…
Единият от спътниците се поспря и смигна на вървящия до него съселянин, докато прехвърли тежко- със замах- торбите с багаж от едното си рамо на другото и загръща с вкочанени пръсти отворилият се шарен овчарски ямурлук.
– Тъй, де! То… И без друго изтървахме… Вчера бе Димитровден…Може пък довечера да го празнуваме?! Нали…
Спря се Димитър, обърна се, и сега наместо широкия му гръб спътниците видяха за-жареният му, досущ като есенно листо образ. Понамести дисагите преметнати през ляво рамо, бутна дебелата качулка на наметката си и с някак приглушен глас продума – за първи път, откак се бяха разделили с дружината си:
– Не, байно Видоле! Не ще е довечера… Вижте си челядта сега! И ти, а и чичо Стефан, а пък утре… Ще видим! Може и в неделя… На свят ден- да празнуваме. Нали така, а?! Сега… Да вървим, че окъсняхме!
Завъртя се на място така, че в торбите при-звънва дюлгерския алат…
Закрачиха след него и двамината му другари – един до друг за да си чуват приказката, а и зад широкия гръб на Димитър е някак по- за‘ветно.
– Така си е, Видоле! Да си видим жените и децата първом, сетне стоката… Какво -що си има работа, че не бе вчера Гергьовден… Пък, то- да празнуваме – време има! Цяла зима е!
Махна с ръка чичо Стефан, като да искаше да покаже колко много време има до пролет. После бутна по рамото спътника си и кимна с глава към вървящия отпред момък.
Бай Видол не разбра какво се иска от него. Думите на Стефан го бяха отнесли вече там – зад баира, които изкачваше пътя, в къщата и двора оставен от дълго време…
– За герданчето питай! На теб може и да каже?! Аз няма как…
– Аха! Добре, де… Ей -сегинка!
Прокашля се в длан бай Видол и тъкмо да докара на глас питането, Митър обърна глава и през рамо рече:
– Чувам ви! Ей- какви хора, бе! Нищо не ви убягва… Ще ви кажа!
Спря и се обърна.
– Да отпочинем малко! Е, така – на крак… А щом чичо Стефан иска да знае – за Радка купих герданчето! Знаете коя, нали? Ако е рекъл Бог, може и да се сгодим до Коледа. Дума сме си дали. Това е!
Сега спастрих някоя пара, а дай Боже, и догодина – повече, та и сватба да вдигнем…
– Дай, Боже! Амин!
Отговориха двоицата дюлгери.
Тръгнаха нагоре по пътя с по- твърда стъпка, без да усещат срещния полъх на студения вятър.Спряха се чак когато от високото се откриха каменните покриви и зидове на селските къщи, наобиколили високата бяла камбанария на църквата- също като бяла птица кацнала в гнездото си в скалите на Родопа планина.
– Ех, че е каматно наше село!!!
Викна с все сила Димитър, като да се надяваше да го чуят дори отсреща реката – в Горна махала…
– Хубаво е! А и каква църква вдигнахме, а Видоле?!
Чичо Стефан се опита да похвали баш- майстора, а и себе си – покрай него.
Видол не каза нищо.
Попиваше с очи гледката и мълчеше.
Вятърът донесе мириса на запалени огнища, а и усета за топлина и светлина в края на пътя.
Гурбетчиите се завърнаха.
Странник
07.11.2014г.
Пловдив
Рисувано за конкурс на Playkast ru.
Б.
Поздрав за всички, които празнуват през Август рождените си дни!
Б.
kalin8 